Първоначално село Пожарево се е намирало на около един километър на изток от сегашното си местоположение, по-близо до днешния град Божурище в местността „Мало поле” и се е наричало Малюрово. Рекичката, която минава и днес покрай това място се нарича Пожаревска река. След идването на турците по тези земи, селото е било  опожарено и възобновено от останалите живи жители на сегашното му място с името Пожарево.

Заради своето разположение, село Малюрово често е било нападано и от Кърджалийските орди. Съседните села Гурмазово и Иваняне, също са били жертвa на техните чести унищожителни набези. Според предания, при падане под турско робство, почти всички жителите на селото са били избити. Останалите живи жители на Малюрово решават да се преместят на по-закътано място в долината между върховете „Могила” и „Добър мъж”, в близост до съществуващия някога манастир „Свети Никола”. Така селото е било скрито от погледите на минаващите турски войски и Кържалийски орди.

По-късно селото е налетяно от следваща беда – Чумата. По това време то е наброявало около 380 души. След плячкосването на турците и унищожителното върлуване на чумата, са останали само около 50 души жители, от няколко рода, съществуващи и до днес. След това в селото са се настанили и пришълци от други села, чийто потомци населяват и днес Пожарево.

Югозападно от селото, в местността „Градище”, е имало крепост, покрай която е минавал път, водещ от Драгоман към Перник. Тази крепост първоначално е била българско владение, но в последствие е завладяна от турците. 

Според преданията в Пожарево дълго време е живял турчин - земевладелец, който преди  да се изсели в Цариград, продал имотите си, а мерата, намираща се около местността „Ридо” подарил на жителите на Пожарево.

Основният поминък на жителите на селото е бил земеделието и скотовъдството, изразени предимно в отглеждане на пшеница и овце. 

В началото на ХХ век, до започването на Първата световна война, в подножието на върха „Добър мъж” усилено е работел „Манганов рудник” и фабрика за чупене на рудата към него.

Немалък е бил приносът на селото във войните /Сръбско-българската, Балканската и Първата световна война/, свидетелство, за което са многобройните паметни плочи на загиналите за България пожаревци. 

Църквата в Пожарево „Свети Николай Мирликийски” е построена през 1910 година, с общите усилия на пожаревци, които са носели камъни с каруците си, от съседните села. Иконите и проекта за иконостаса в нея са дело на художника Август Розентал - полски благородник, живял и творил в България и убит като доброволец от Българската армия в Балканската война. По същото време /1909г.-1912г./ Розентал е участвал в изписването и изрисуването на храм-паметника „Свети Александър Невски”. Негово дело са и иконите в църквите на Батак, Пещера, село Звъничево и Кремиковския манастир. 

И днес, благодарение на усилията на Църковното настоятелство на село Пожарево, вратите на църквата отварят на всеки църковен празник и църковни песнопения и камбанен звън огласят поляната наоколо. На 22 май Пожаревската църква отбелязва храмовия си празник. На тази дата мощите на св.Николай са пренесени от град Мир (Древна Лигия) в Бари (Италия).

ПОЖАРЕВО

На запад от София между два баири

дето овце блеят, где овчарче свири.

Там покрай  доло е нашето село.

То нашето село все покрай шосето се е разпрострело.

Със къщички малки със огради жалки,

где лете край пътя деца си играят,

що тегло и мъки още те не знаят.

Като дойде пролет тук всеки е зает,

Всяка заран рано лице си омива

с коне и волове на нива отива.

Денем по нивята хора почернели,

вечер ще ги срещнеш все изнемощели.

От труд и умора недояли хора.

А пък нощно време всичко утихнало,

в дулбок сън селото е заспало.

Само пътник някой още се мае, а някъде куче поналае.

Само славей птиче нощем не заспива

и трудящи хора със песен успива.

Асен Милчов

из книгата „Минало и настояще на село Пожарево”, 1927г.